CategoryПоезия

Част от моето писмено творчество можете да намерите на тези страници

10.11.2017

Днес деня започна с поезия. Този път ред е на Мария Донева и нейния блог, който влиза в личния ми feedly моментално:

 

Тя се готви да пътува.

Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,

трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.

И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.

Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста

да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…

 

 

Нещо интересно, което намерих днес:

  • Новината на деня – след като verizon купиха огроман част от Yahoo остатъка от компанията се преименува на … “Altaba”??? Мисля, че по-тъпо име не е било възможно да бъде измислено;
  • Chrome Backdoor – Chromebackdoor is a pentest tool, this tool use a MITB technique for generate a windows executable “.exe” after launch run a malicious extension or script on most popular browsers, and send all DOM datas on command and control;
  • 3 Ways to Permanently and Securely Delete ‘Files and Directories’ in Linux;
  • И едно очарователно видео. Канят няколко badasses в стая и малко по-късно влиза малко момиченце, което без да казва нищо започва да си разтоварва нещата от раничката и кани лошите чичковци на по чаша кафе/чай/торта (пластмасови). И разтапя тия лошите татуирани и начумерени хора с една усмивка;

16.12.2016 – Недко в Киев

Привет на всички от немногостуденинеособенослънчев Киев.

Тазгодишния тиймбилдинг се проведе в Киев и с колегите в Петък сутринта запалихме самолета към София. Полета ни беше в 8.45. Отидохме 2 часа по-рано с приготвени раници, паспорти и гривни (официалната украинска валута е гривна. На латиница се изписва напълно нелогично като hryvnya, на кирилица е гривня) и заредени батерии. Аз си носих киндъла и реших, че ще е перфектното време за четене. Бях си избрал “Бъдеще” на Бърнард Бекет. Излишно е да казвам, че не прочетох и една страница.
Пихме по едно кафе от Costa за 7.50 лв. и след като ми мина острата болка в сърцето дойде време за check-in. Мина проверката за багажа. Беше малко странно като се наложи да сваля кубинките и колана, но го преживях някак. Тогава за пръв път ме обля облекчението, че махнах дългата брада :)
Взеха ни с един Cobus (специализирано МПС от типа на автобус, но с малко седящи места, предназначен за транспорт на пасажери от терминала към самолета и обратно) и ни закараха до близкопаркиралия Airbus A320, който разполага със 150 до 180 места (180 в най-крайния си супер претъпкан вариант), една пътека и два реда седалки от по общо 6 места.

Аз се паднах в секция А, която по техни дефиниции е най-добра и е най-близко до прозореда. Полета беше доста бърз. Общото ни време във въздуха беше малко над 30 минути, а средната скорост беше около 730 км/ч. Излитането беше бързо и нямаше момент в който да искам да върна кафето. Излитането и кацането по мое мнение бяха малко повече от перфектни (особено кацането). Всъщност полета беше толкова бърз, че стюардесата не можа да раздаде шоколадчетата, които ползват против прилошаване от единия до другия край на палубата :)

Кацнахме в София към 9:20 и до 11:00 трябваше да изчакаме до слеващия полет. Замъкнахме се към терминал 2 с един счупен Cobus, хапнахме набързо по един летищен сандвич, помотахме се малко и минахме към следващия check-in. Тук е мястото да кажа, че летище София е доста по-занемарено от Варненското. Пък и културата нещо не ме обля с желание да прекарам много време там. Първото впечатление като излязохме за да хванем летищния абтобус беше едно едро улично куче и една служителка, която мислихме, че е починала права. Или поне го докара на поглед :)

Издадоха ни билетите, извадих паспорта и се наредихме на опашка от EU към non-EU countries. И още на опашката започнах да се разпакетирам – кубинки, колан, телефон и портмоне + документи и билет и якето. Проверката мина бързо. Дойде време да хващаме самолета. Този беше доста по-малък и събираше между 50 и 80 пасажера. Имаше две колони – от едната страна седалките бяха само по една а от другата – по две. Аз пак се паднах на единична и логично – до прозореца. Набутах си целия багаж, който щеше една раница над мен, изкарах тефтерчето с химикала, power bank-а, телефона и kindle-а сякаш, че ще летим 12 часа и се приготвих за излитане. Този път излитането беше сякаш с малко повече ряз, но пак напълно конфортно. Минахме през Румъния и Молдова, прекосихме повече от половината Уркайна и видяхме р. Днепър от бая високо. По време на пътуването ни сервираха малък брънч, който се състоеше от един сандвич (1/10 по вкус :D) и напитка (безалкохолна!) по избор. Сгънах сандвича, че бях освирепял и се потопих в гледките. Когато се качихме над облаците беше повече от епично. Направих няколко снимки и се потопих в “Бъдеще”-то на Бърнард Бекет.

Кацането пак беше чудесно, слязох и първото мощно разочарование беше факта, че вън си беше направо топло. Предните дни през деня беше около -10, а баш този ден беше -5. И се зачудих защо съм си взел дебелите дрехи и кубинките като можеше и без тях. 4-5 часа по-късно щях да съм благодарен, че са с мен. Кацнахме благополучно и си имахме дори и група по посрещането – няколко наши супер слънчеви колеги. След малко ахо-ихо се насочихме към осигурения ни Mercedes Sprinter и се затътрихме към хотел “Рус”. Имаше прилично задръстване и имах време да разгледам от прозореца малко от Киев.

Киев по последни социологически данни към Юни 2016 г. е с население от малко под 3 милиона човека, което го прави седмия най-населен град в Европа. Кмет на града е Владимир Кличко, а най-ниските температури през Декември са били -32.9 градуса. За това и си носих дебелото яке и кубинките! Но греда. Та – не почувствах Киев като някакъв супер отдалечен град на над 1000 км от Варна, а точно обратното. Все едно си бях почти като у дома. За това говориха следните три много общи черти:

  • Кирилица навсякъде;
  • Пътните знаци и дупките са като нашите;
  • Шофьорите взимат предимства като нашите. Че и повече :)

 

Влязохме в хотел “Рус” и се отправихме към рецепцията. Хотела е три звезди и 20 етажа висок. Партера му беше скандален – shiny and classy. След 15-20 минути чакане на рецепция (бяхме се събрали на куп повечето колеги от офисите извън Киев) се настанихме с Паскал в двадесет и трета стая на седемнадесетия етаж. Асансьорите бяха 6, но много малки (сигурно за да могат да развиват по-висока скорост). Стаята беше за двама, мъничка, но напълно достатъчна. Ударих един бърз душ и се приготвихме за събирането. След като се събрахме всички ни взе същия транспорт и се затътрихме по задръстванията към крайната ни цел – Freedom event hall. Мястото е огромно с малко над 90 маси, на два етажа (като първия е стъпаловиден), сцена и музика на живо. По данни бяхме почти 400 човека. Менюто се състоеше от богато начало с няколко вида салати, последвани от предястие, основно ястие (свинското беше нечовешко направо) и десерт. Сервираше се бяло и червено вино и шампанско.

Вчерта беше много интересна, пълна с нови запознанства и срещи с хора с които си говорим от последните 4 месеца, но така и не сме се виждали.

След като приключи вечерта с част от колегите отидохме в някакъв денонощен китайки (мда…) ресторант и си допихме там. Понеже те явно си нямат някакви разпространени националин бири (като Каменица, Пиринско и т.н. при нас) пих някаква немска, която забравих как се казваше, но беше скандална!

Легнахме към 3.30-4.00, станахме в 6 и в 6.30 пътувахме към летището. Имахме около 40 минут там и обиколихме duty free магазините. Взехме малко сувенири и зачакахме обратния полет.

 

Снимки – скоро.

Ревю: “Жената и мъжете, които бях” на Димана Йорданова

Отдавна не съм писал стихове. И не знам дали ще мога да се върна към писането. Но пък за това има хора, които в днешните дни на фейсбук, евтини жени и чалга пишат стихове. Някои се смеят като чудят това, някои казват, че стиховете са история и никой не чете. Но пък помня какво беше като излезе стихосбирката на Августинг Господинов “Нощта в действие” и всички последвали интервюта, разговори, истории.
И така – следващата добра стихосбирка, която ми попадна в ръцете беше тази на Димана Йорданова. Ревюто написах в GoodReads и смятам да не го преразказвам, а направо да го paste-на тук.

Continue reading

Недко разказва: По петите на българското здравеопазване

Наложи ми се да отскоча до Обръжна болница днес. Имам направление, час, значка от тодорживковото време, лаптоп и много коса и никой не може да ме спре. Крача смело в осем без петнайсе и си викам – никой няма да има, рано е. След като прекрачих прага на тая прокълната сграда ме посрещнаха две опашки – ненормализирани, небалансирани и нелогични. Първо, че повечето хора чакаха по средата, а точно там, между двете каси има само едно бетонено колче. Сигурно за там чакат. ‘щото са hardcore копелета.

Средната възраст е някъде между 73 и 75 години и всеки е хванал направлението си като олимпиец – заветния огън и стиска, мрънка на глас и гледа лошо (като в детска дискотека).
Заставам в по-младата част от колоната. Там повечето сигурно познават Тутанкамон, но аз нямам проблем с това.
И започва едно чакане.
Рецепционистките са малко по-бавни от болнави охлюви и с четвърт око гледат изпитателно всеки нов човек. Скорострелно взимат кинтите, подпечатват (май?) направлението, обясняват къде да отидеш (общо 15 минути) и идва ред на следващия.
Аз през това време гледам да дишам равномерно, контролирано, нямам желание да си вадя джобното ножче да ходя да ръчкам хората около мен с него, а за пистолета дори не съм се и замислял. Докато не усетих най-големия си страх. Едно масивно тяло се допря в гърба ми. Усетих за момент как ще загубя най-свещеното си, най-пазеното и ценно нещо в тоя жесток свят. Вцепенен се обръщам скорострелно и гледам – една тлъста бабка си забила в мен едновременно циците, корема, колената и обувките (обувките, копеле!) в моя гъзогръб.
Започва се една непрестанна комуникация между мен и женщината – аз пускам студена пот стиснал бузите, тя ми пръхти нежно на ухото докато ми изпотява допирните точки. Танцувахме бойния танц на радостта заедно. Не издържах и ѝ казах нежно: “Госпожо, бихте ли се отлепили от мен?” и … бяло.
Тишина, тунел. Отварям леко очи – виждам коса.
Отварям още малко – ОЩЕ КОСА. Оглеждам се бавно (всичко ме боли) – на земята съм, повален с един удар на това страшилище на всички дискотечни охранители, а тя, същата стои стъпала върху косата ми (да не я пререди някой, разбира се!).
Излишно е да казвам, че това, което видях не беше коса…
Така започнах с хомеопатията, драги читатели. Никога повече по болници.

Недко разказва: Бомба

Историята започва и свършва в София преди няколко години.

Тогава работих в един магазин на Витошка, продавах обувки. Като цяло ежедневието ми беше да обяснявам на 140 килограмови лели, че НЕ НОСЯТ 38 номер и колкото и да им се иска няма как да влязат в тях освен ако не им отрежа 2-3 пръста. Имаше и по-свестни хора, но бяха рядкост. Бях си измислил кодекс – не бях зъл с кифлите в работно време, колкото и да исках да бъда. Като се наложи да им говоря им говорих на косите, които бяха видели повече от мопа в кенефа, а силикона, който преливаше от всякъде успешно се правих, че не го виждам и не ми прави впечатление макар и тайно да ми се искаше да им натисна устната например, докато не изтече всичкия силикон. Ама нейсе.

Та един ден стоя в магазина и вегетирам докато чакам да стане време да си ходя, че с моите щяхме да правим регулярното напиване. Не разбирам какво има против жената. Виждам се с момчетата само четири пъти седмично и говорим за всякакви интересни неща – за претакането на зелето, кой от къде ще вземе материал за ракията на лято и дали Гришата ще закара Никол Шерцингер на прасе в Хасково. Всеки носи по едно шише от лимонада (от 2 литра) от своята ракия (от по-калпавата, че хубавата е за гости) и дегустираме придружени със салам “Камчия” докато поне двама не припаднат. Остатъка всеки си го прибира кой както може и така до следващия път. Бай Генади така живя до 83 години и добре, че го блъсна камион навремето, че не се знае колко още щеше да изсмуче.

Та тъй де – един ден вегетирам в офиса и гледам по едно време една глъч, едно чудо. Показвам се – група униформени евакуират наоколо. Казах си – “Сигурно пак ще снимат филм с Шварценегер и Сталоун и няма как да изтърва да не получа автограф от тях!” Приготвих си късметлийския химикал с който Джъстин Хабер (вратар на ФК “Добруджа”) подписа преди време късметлийската ми тениска, която още не съм прал (да не съм луд да си изпера късмета?). Хващам химикала, слагам го зад ухото, грабвам служебния пакет със семки без сол (по телевизията казаха, че солта е много вредна!), кашираната половинлитровка до препаратите за миене на пода и се втурвам навън готов да посрещна всичкия тоя тестостерон и мускули та да си направим по едно селфи да има с какво да се хваля на момчетата после.

Излизам и хващам един полицай под рамо – викам му:

– “Мой – кога ще видя Рамбо и Терминатора, че искам едно автографче, ръйш ли?”.

Органа на реда ме погледна все едно съм някакъв ненормален и ми вика с бая голяма доза колебание:

– “Ти тук ли работиш?”

– “Ааа” отговарям културно докато бъркам с кибритена клечка в ухото.

-“Хайде затваряй магазина, че …”
В този момент се сещам, че съм си забравил тефтера на който ще получа безценните си автографи (преди години Стоичков отказа да ми се подпише на бицепса и ходих до смесения магазин на леля Тодорка да купя един тефтер, че знае ли се не се ли знае…) и без да изслушам полицая се втурвам в магазина. Минало е малко време докато го намеря и излизам доволен отваряйки половинлитровката. Оглеждам се наляво – никой, надясно – никой, по терасите – никой. Все едно е първи януари и всички лежат по пода преяли с руска салата и сърми докато още дават повторението на Мис Вселена 2015.

Викам си – сигурно са започнали снимки и са разкарали всички. Ще гледам от първите редове! Сядам и отварям семките, ракията и започвам да жуля все едно черния ми дроб е пак на 18 и чакам с нетърпение припомняйки си ключови моменти от Терминатор 1 и 2 и Роки 1, 2 и 3.

След поредния щедър гълток от двойно преварената 54 градусова погледнах в далечината и там… някакъв космонавт се разхожда?!? Помирисах съдържанието на стъкленото шише да не да съм изпил препарата за стъкла (веднъж се случи и няма да ви кажа като дойде време да излиза каква драма беше), но всичко беше точно.

Отивам при него и го прегръщам. Опитвам да разчупя разговора:

– “Брато, знаеш ли, че Силвестър Сталоун е бил порноактьор преди да влезе в Холивуд?”

И го гледам тоя през аквариума – един млад и опулен като бременна котка. Пули се и не може да каже нищо. Гледам го – екипиран нашия със страшен костюм, а камерите са толкова малки, че не ги виждам. Сигурно са някаква нова технология. Убиха се да правят подобрения тия хора.

Поговорих си с него, а той вцепенен – гледа ме и не може да повярва какви интелигентни теми развивам докато чопля семки върху костюма му.

По едно време тоя махна с ръкав лигавите шлюпки от скафандъра си, пораздвижи се малко и ми вика:

-“Б – б – б…”.

Махнах му скафандъра, че нещо май не му беше добре, дадох му да отпие една стабилна глътка от добричката гроздова, което май за малко му спря мозъчната дейност, но после го освести толкова, че да изфъфли

– “Б-б-бомба има бе, тъпанар!”.

Гледам го с присвити, невярващи очи като на добрички циганин – онзи е железен. Не се шегува. Гледам зад мен – на 7-8 метра една оставена чанта. И изведнъж ме осени (като онзи път като бях на мач на Добруджа – Каварна и усетих същото секунда преди нашите да отбележат автогол) – аз съм с голяма рошава коса, брада, шише ракия и чопля семки без да ме е страх от някакви бомби.

Изтръпнах.

Гледам него, той гледа мене и не знаем какво да направим. Явно момчето е от скоро и не се е нагледал на такива като мен.

Аз с поглед празен, като на гупа, той мълчи все едно пил от на цар Киро менте ракията гледаме един – друг, после чантата. Тишината можеше да се разреже с тъп нож. Адреналина можеше да се помирише.

 

Следва продължение.

Недко разказва: “Историята на Цвета Стоименова”

“Историята на Цвета Стоименова”

Преди няколко дни се видях с 98-годишната Цвета Стоименова в кокетно жилище, разположено в предградията на столицата.

С въпросната се запознахме в малка изложбена зала преди месец и тя малко изненадващо ме покани да напиша историята ѝ, когато разбра, че от време на време се занимавам с това. Каза, че ме е харесала заради къдравата коса, плетения шал и че съм бил любезен. А аз се съгласих, точно заради моята любезност и трудност да отказвам на хората понякога. Дали се беше възползвала от това или беше безкористна – нямам идея.

Цвета Стоименова живее сравнително далеч от централната част на града и малко помърморих на ум, докато сменях третия автобус до тях, носейки огромната раница с лаптоп, зарядно, фотоапарат, любимата тетрадка с дебелите корици и един цял джоб с моливи и химикали.

Пристигнах 10 минути по-рано и почаках пред двора на къщата, докато дойде уреченият час. Имах време да огледам къде живее тази Цвета. Къщата беше малка и красива, а до нея се стигаше по криволичещ калдъръм. От лявата страна имаше два розови храста – един бял и един червен.

Времето дойде. Точно в 15:00, когато слънчевите лъчи ставаха меки и образуваха дълги сенки, почуках на масивната дървена врата и след няколко секунди се появи Цвета Стоименова, облечена в красива червена рокля, бяла огърлица с кръстче и прибрана коса. Усмихна се и с небрежен жест ме покани да вляза.

В къщата сякаш времето беше спряло. Духът ѝ ме върна много назад във времето, когато нашите баби и дядовци са били млади и наивни. Скрина, огледалото и кутията за бижута носиха със себе си белезите на времето, но пък малката дървена масичка за чай и креслата до нея, часовникът и тапетите, изглеждаха като че ли са нови, а бяха много по-стари от мен.

Двамата седнахме до чаената масичка на прозореца, а аз се смутих, че не съобразих да се облека подобаващо. Извадих лаптопа и делово започнах да задавам въпрос след въпрос, отпивайки силния черен чай с малко мляко и мед и канелени сладки, сервирани малко по-рано. Малко по-рано, докато подаваше порцелановата купичка с мед, видя учудения ми поглед и с нотка момичешки свян каза:

“Всеки си има слабостите. За мен това е сладкото”.

Говорихме дълго и широко за всичките ѝ любови, рокли и котки, които е имала, и лека-полека смених деловия тон и маниер с по-мек и приятелски. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Затворих лаптопа с капка неприязън и извадих замислено тетрадката и моя любим химикал, отворих на нова страница, отгоре с големи букви написах “Историята на Ц. С.” и започнах да си водя записки бързо и грозно. Цвета Стоименова се усмихна и ми каза:

“Виждам, че вече приключихме с официалностите и предлагам да ти разкажа за моята история. Историята за шала, какаото и мънистата.”

Цвета Стоименова отпусна рамене в твърдото кресло и започна да разказва живо и цветно, от време на време подскачайки леко и размахвайки кокалестите си пръсти, като се присещаше за някой важен детайл в историята, а понякога очите ѝ съвсем леко се пълниха със спомени.

 

“Зимата на 1927, София.

Тогава бях на 10 и прекарвах повече време с баба и дядо, основно защото родителите ми, които имаха силно проруски възгледи, бяха извън страната в помощ на тогавашния разтресен СССР.

Първият сняг за годината закъсня с няколко дни, но всичко беше готово от предната седмица – от дебелите обувки до якето, ръкавичките и шапката, всички подредени до вратата и чакаха тихо. Баба и дядо оживено се туткаха – кой да зареди печката с дърва, кой да сготви супа за след това. Къщата беше пълна с глъч и усмивки.”

Следват спомени, за които Цвета спира на места, замисля се, продължава колебливо, а на места се преструва, че прашинка е влязла в окото ѝ, спомняйки си прекрасните детски мигове.

Малко преди Цвета да излезе, нейната баба – Магдалена ѝ подава малък плик, увит в канцеларска хартия, и тънък червен конец, вързан на панделка. Очите на дете могат да съберат цялата Вселена и повече.

Усмивки.

Шалът е тъмножълт с вплетени малки скъпоценносини мъниста, широк и мек. Всъщност Цвета е знаела за него отдавна, защото засичаше баба си да го плете, но така и не каза нищо, за да не развали изненадата.

Тримата излязоха навън усмихнати – възрастните заразени от чистото детско щастие, Цвета – от снега, новия подарък и ей така – защото е дете и сърцето ѝ събира най-хубавото около нея. Започнаха първо да броят снежинките, които падаха рядко, но малко по-късно снежинките образуваха красива бяла завеса точно като тези в кухнята, а не много по-късно, когато земята вече беше побеляла и станала пухкаво-хрупкава на стъпване, вече правиха опити за снежни човеци.

След неусетни два часа навън изпълнени с тичане и търкаляне по земята имаше хаотични следи от три размера стъпки – едни от малки детски ботуши, едни дамски такива и груби мъжки боти, които снегът така и не можа да скрие, колкото и ревностно да се опитваше.

Прибраха се набързо вкъщи, съблякоха снежните дрехи и се втурнаха към кухнята, където баба ѝ вече беше сервирала топлата пилешка супа с малко оцет за дядо ѝ и без черен пипер за двете.

Последва мързелив следобед в четене, а малко преди вечеря баба ѝ ѝ донесе голяма чаша пълна с горещо какао и сладки със стафиди. Детската усмивка не спираше да сияе.

Когато дойде време за лягане, бабата и дядото на Цвета намериха на масата в кухнята малка рисунка с три човечета облечени като малко момиче, възрастни жена и мъж.

 

Два дни по-късно получиха писмо, че майката и бащата на Цвета, Гергана и Димитър Стоименови са били обявени за анти-ленинисти и убити на границата на тогавашния СССР. Баба ѝ се спомина същата вечер, а дядо ѝ издържа докато тя не замина да учи във Виена.

 

Капка капна върху листа. Чак тогава се усетих, че очите и на двамата бяха пълни с нейните спомени. Това беше историята ѝ. Трудно е да си представиш 98 годишна жена да разказва за детските си спомени, толкова пресни и цветни.

След тази история постоях още малко, помълчахме и двамата и се прибрах. Потърсих телефона, “Ало, мамо, татко – как сте? А баба и дядо, брат ми?”.

Вечерта сънувах историята на Цвета – цветна, изпълнена с аромат на какао и усмихната. Сънувах и нея като малка – увита с тъмножълтия си шал, рошавата коса и огромната усмивка.

 

Разказа е започнат на 27.12.2015 г. и след множество корекции го приключих днес, 15.01.2016 г.

Кръстник на Цвета беше Илиян Любомиров по-известен като Августин Августинов. Искрени благодарности за което.

Ваш,

Недко.

23.12.2015 “Бате, ака ми се”

Не съм писал скоро, знам.
Напоследък се случват някакви хубави неща в личен план и много релийзи в професионален такъв.

Вчера имах бру-тал-но главоболие и бях дроб през по-голямата част от деня. Днес съм добре и реших да направя малък пир като мина през дюнерджийницата до офиса и си взема един дюнер (който на дължина го докара на новородено, като тегло – пак близо). Направиха ми го пред мен (включително и питката) и доволен закрачих смело към близката градинка с пейки (в близост има детска площадка), намирам една пейка, която слънцето блажено препича и сядам там.

Необмисляйки бъдещи главоблъсканици свързани с контингента наоколо на средна възраст от 3 години зачитам на спокойствие блога на Васил (maniax-а) и хапвам стравнишки все едно не съм ял преди 2-3 часа. Усещам всяка моя фибра как тържествува победоносно при всяка хапка, чета, вятъра подухва къдрите ми, главата ми е на мястото и нямам чувството, че някой дълбае с лъжичка мозъка ми. Чета на maniax-а нещата и през 3-4 минути отварям wikipedia да видя аджеба какви са тия сървиси и протоколи за които пише :) Слънцето ме гали нежно, аз започвам да засмърдявам на лук от дюнера (дюнерджията май не ме чу като му казах без лук), една котка ми се мота из краката и ѝ давам няколко парченца месце.

Живота бил хубав без главоболие.

Докато пред мен не се яви същество от противоположния пол, високо около 80 до 90 см., облежено в розово на видима възраст около 3 г. Просто се спря срещу мен и започна да ме изучава с малките си очички, замръзнало като Windows XP с кофти драйвери.

Усмихнах се аз неохотно (представете си как би изглеждало аз, брадатия 90 кг. тип с (почти) дългата коса да разговаря с 3 годишно детенце на което не виждам родителите наоколо) и продължих да чета за SIP, телефония и GSM мрежи. Обаче малкото ме намира за изключително интересен индивид и започна да ми говори нещо на бебешко-човешки. И понеже мозъка ми не може да сглоби толкова бързо regex, е да хване полезните думи стоях и за пулих докато примлясквах една огромна хапка месо, картофи и някакви други там неща.

Та представете си гледката от страни. Ха сега си представете как очите ми придобиха размерите на развълнуван аниме герой като чух малката да казва “Бате, ака ми се”. Исках да се завия с остатъка от канцеларската хартия с която щедро бяха увили дюнера и да изчезна.

Оглеждам се наляво – баба говори на внуче като го кълне, че не я слушало, отдясно – никой, зад мен – никой, в площадката родители С ДЕЦАТА СИ. Оставам потресен и защото съм оптимист първото нещо, което се сещам е, че детето се е изгубило. Докато в главата ми се въртят сценарии какво да правя и на кого да се обаждам да търсим родителите детето започна “Гладна съм, хайде да си играем, спи ми се, *нещо_на_бебешки*”.

Аз надигам себе си и дюнера от пейката и започвам да търся родителите на детето с поглед докато то си мели някакви неща на бебешки. Виждам пак бабата – тя с дете, но реших да питам. Викам:
– “Това дете, ъъъъъ, ваше ли е?”
– “Мдя” профъфли проклетата бабичка гледайки ме като някакъв изруд все едно ще ѝ кажа – купувам го.

– “Еми аз да питам, че нещо ми каза, че ѝ се акало” профъфлих с дюнер между зъбите.

Тя се ококори, после погледа ѝ стана празен, точно като на гупа, хвана малката за ръка и я повлече към спасителна мисия “Чисто дупе”.

Аз сядайки захапвам като тревопасно рекордно голяма хапка дюнер с плосък поглед в 2D, сядам замислен и издишам тежко (няколко атома дюнер изхвърчаха тихо и почти незабелязано във въздуха).

После си говорих с котката, която се оказа бая приятелска (и ми изяде половината месо, мамка ѝ).

 

Та такива неща около мен.

Недко разказва: Офисът 1

Днес двама колеги правят една година откакто са започнали работа във фирмата в която работя.

И по случая от шега на шега ги измуфтих да вземат една торта и момчетата взеха, че го направиха.

И идват те доволни с една хубава бяла торта и колега пита:

– Абе момчета – тази торта по какъв повод е?

И аз, ‘щото ‘що да не се вра в чуждите разговори съвсем натурално и безпрепятствено ми изскочи от устата:

– Двамата имат годишнина днес.

Настъпи мълчание.

Атомите във въздуха спряха да се движат, а аз видях два погледа как прецизно ме нарязоха с лазерна точност.

Кремена Денс Център в Равадиново

Днес е деня за който се подготвяхме последните няколко месеца.

 

Днес потегляме към замъка в Равадиново. Вълнувам се. Както и другите около мен.

 

Ще ви държа в  течение в този блогпост. Иии стискайте палци ;-)
Continue reading

Дъжд от ангели и един миш-маш

По времето на писане на тази история едно момче рисува на голяма тетрадка, скрит под козирката на Пикадили, а няколко дузини хора са се събрали и пият вино говорейки за музика и изкуство.

Но нека започна от начало.

 

Днес след работа се видях с Цве – момичето с което ще направим нашето общо участие в месечната (и надявам се и вече традиционна) изложба организирана от “Солидарен център – Варна”. Аз ще представя три мои стиха, а Цве нарисува картините си по тях.

Времето беше добро за сезона. Видяхме се набързо в любимото “Кубо” и говорихме за нещата от живота и живота от нещата. Гледахме морето и докато отпивах последните глътки чай се сетих, че днес съвсем сучайно ми попадна информация, че във варненската галерия “Графит” ще има изложба с много специален гост – самият Теодосий Спасов. Теодосий е бил неведнъж тема за разговори в нас и с приятели. И при все, че чичо и татко са големи любтели и познавачи на българския фолклор не можах да остана безпричастен.
Цве от своя страна нямаше нужда от много обеждаване – самата тя рисува и свири и е добра в това.

В 19:25 като по часовник бяхме пред галерията и тогава малка вълничка хейт ме заля до глезените. Видях много превъзнесени и прегорди лица, повечето на над 55. Стари аристократи, които ходят по подобни места не само за изкуството, а и за чашата вино. Разбира се не всички, но имаше и тях. Почакахме малко и любезните господа от охраната ни поканиха да се възкачим лека полека по витата стълба нагоре към галерията.

Усещането в мен бе много особено. Първо факта, че в толкова изискана среда не съм бил и бях облечен сравнително неподоходящо (или така нареченото business casual облекло включващо риза, панталон, обувки и 1-2 аксесоара) и второ, че ще имам честта да видя самият Теодосий Спасов заедно с художниците открили изложбата.

Влязохме бавно и на тълпи (или по-скоро стада) и ахнах – посрещнаха ни няколко човека с фенерчета, а в самата зала (широка, красива и с паркет идеален за танго) около част от картините имаше място оградено от онези малки свещи, които горят за една вечер. Светлината беше само от тях и виждах опулени, самодоволни, изкренно радостни, скептични и празни погледи, които трескато се заоглеждаха и се опитваха възможно най-бързо да се ориентират.
След няколко минути човек, който за нас остана анонимен заговори и ни разказа кратка история. В основата си тя беше за 12 паднали ангела или точно толкова, колкото картини имаше в залата. Гласът беше дълбок и отчетлив, след това се включи още един. След края на разказа пуснаха видео осветление и пред нас от сумрака се появи една малка, прекрасна балеринка облечена в бяло и синьо, с косичка вързана на кок и малки туфлички с които ловко застана на пета позиция. Това е позиция в която стъпалата са кръстосани и долепени плътно едно зад друго, а секунда след това се вдигна на пръсти и затанцува. Заедно с това Теодосий Спасов засвири неговите вълшебни ноти. Самият той беше облечен съвсем нормално, добре изправен в педантична поза и засвири неща, които до преди това бях слушал само в youtube. Магията заля повечето от нас (останалите съвсем демонстративно и излючително “високо” културно говориха на висок глас) и аз в продължение на няколко минути усещах едно особено спокойствие, което обикновен ми е неприсъщо.
Малката балерина се вееше по средата, между свещите, танцуваше в духа и ритъма на кавала и ми напълни душата.
Следващата мелодия беше без малката и Теодосий засвири в бързи къде неравноделни, къде равноделни ритми и аз се опитах да анализирам. Беше прекалено сложно за моите музикални разбирания, но за сметка на това – красиво. Направи ми впечатление, че не гледа към публиката докато свири.

След края на изпълнението му аз бях с широко отворена уста и се радвам, че нямаше мухи в залата, че щях да ги глътна. Разходихме се и заразглеждахме. Картините бяха огромни – по мои преценки средния им размер беше около 2.40м х 2.00м висящи от тавана и в красиви рамки.
12 паднали ангела казаха. Но от тези 12 аз видях 6Първата и най-близо до вратата картина беше най-силната такава – възрастен мъж и жена стоят и те гледат право в очите. Единствената картина в която имаше двама човека. И най-трогващото беше, че двамата си бяха поделили по едно крило в символ на тяхната вечна връзка. Трогна ме. Следващата, която ми направи впечатление беше на майстор-пицар докато месеше тесто. Той имаше широко лице, едри плешки и дебели пръсти. Зад него беше пещта, а цветовата гама беше богата, но все пак балансирана.

Ангел номер три беше човек на около 60 – със сравнително дълга коса, разделена през средата, очи пълни с умора, досада и лека носталгия, гуша и хубави дрехи. Гледаше ме право в очите и ме преценяше. Аз направих същото.

Ангел номер четири беше дама на средна възраст, която държеше букет цветя. До нея в краката ѝ растеше и роза, която без разрешението на откъснатите цветя дърпаше погледа надолу с привидно невинното си присъствие. Дамата беше с добър, сдържан тоалет, с благ поглед и коса до ушите. Преобладаваха неутралните цветове, но очите ѝ ме следяха. Сигурно ѝ беше интересно какво имам в папката с картините за изложбата.

Ангел номер пет беше класическа картина на възрастен мъж седнал на дървен розов стол. И колкото и странно да звучи присъствието на стола не беше нещо екстравагантно или натрапващо се. Стоеше добре. Напомни ми за едно от най-големите имена в съвременната бълфарска фотография – Начо Каменов. А мъжа ме гледаше със строгия си поглед седнал на стола и сякаш се опитваше да ми каже нещо. Така и не го направи.

Ангел номер шест беше Теодосий Спасов в идилистична картина изпълнена с меки и топли цветове, високи пожълтели треви и езеро. Очите и формата на лицето му бяха меки, без да те гледат с критичен поглед и от високо. Крилата му бяха големи, бели и прибрани. Той гледаше към мен, а точно срещу картината стоеше и нейният герой, който до преди няколко минути свиреше.

Това бяха ангелите, които запомних. Другите бяха хубави, но едната половина ме правокира да пиша за тях.

След кратки разговори с няколко човека се осмелих и отидох да му стисна ръката – без рецитали, лицемерие или фамилиарност. Отблизо изглеждаше още по-нормален, спокоен и небързащ за никъде. Спрях се и се поздравихме. Ръкостискането беше кратко, но пък здраво, което говори много и за двете страни. Казах му, че това, което е изсвирил е вълшебно и много ми е харесало, а той се усмихна замислено, благодари и ме попита дали звукът ми е харесал. Аз се изненадах от факта, че се интересува от мнението ми, но бях честен. Високите бяха с няколко идеи повече отколкото смятах за правилно и му споделих. Той се съгласи и разговора приключи. “Хубав човек” би казала баба.

Тръгнахме си и докато обсъждахме видяното с Цве видяхме Теди – жената, която организира “Вечер на таланта” както и много други културни и социални мероприятия в Солидарен Център – Варна. Запознах ги и си поговорихме малко като ѝ препоръчах да отиде на изложбата.
Изпратих Цве до някъде докато валеше леко, поговорихме и дойде време да се прибирам в квартирата.

Минах през Пикадили да си взема нещо за хапване и в главата ми бяха ангели, картини, музика и още толкова много неща. Бях развълнуван, вървях бавно и се наслаждавах на дъжда. При влизането си в магазина обаче видях високо младо момче, което беше седнало на ръба на една саксия (за да има място къде да седят другите) и рисуваше старателно в една оръфана тетрадка голям формат. Рисуваше автомобилите около себе си толкова старателно, че просто нещо ме накара да спра и да погледам малко. Беше мръсен, леко облечен, на около 17 години с мръсни ръце и нокти, но с много бавни и спокойни движения като на ученик в малките класове в час по рисуване.

Влязох в магазина и набързо взех едно цвекло и 350 гр. миш-маш. Побързах да изляза за да не си тръгне и отидох директно при него. Попитах го дали може да седна до него. Учуди се, но ми направи място и се заговорихме. Говорихме за колите, които рисува, за това какво друго обича да рисува, показа ми всичките си рисунки. Имаше слънца, демони и хора, коли и мотори. Много можеш да научиш за някого от рисунките му.
На една от тях, която се опита да скрие имаше двама човека и къща зад тях. По-големия гонеше по-малкия с пръчка. Попитах го какво е нарисувал и той ми обясни – “Това е един човек, който гони друг от някъде”. “Познаваш ли ги?” попитах аз, но той отрече. Предположих каква му е историята, но не питах повече. Вече бучката на гърлото ми беше прекалено голяма.

Последния ми въпрос – “Ял ли си днес?” -“Не съм” каза той без да вдига очи от скицата, която правеше. Не знам дали ме излъга или не, но искрено се зарадва като му подадох кутията с топлия миш-маш. Направих го така, че да не изглежда като просия, а като приятелски жест. Тръгнах си, че скоро капките щяха да ми намокрят лицето, но нямаше да са от дъжда.

Докато газих по локвите, бавно прибирайки се към кваритрата си мислих за огромната социална, културна и каквато щеш пропаст между двете събития разделени с не повече от половин час. Чудих се дали ние, хората, оценяваме достатъчно честно тези в лъскавите зали И тези навън? Дали оценяваме това, което имаме и защо по дяволите често сме по-нещастни от хората, които са принудени да просят за да преживеят и този ден.
Чудя се. Зачуди се и ти.

 

Е – това е от мен. Бъдете вдъхновени, ходете под дъжда без чадър и усмихвайте хората около вас по-често. Понякога усмивката може да бъде безплатна. Раздавайте я и ще получите още. Обещавам ви.

 

 

Н.

17.10.2014 г.