Онзи ден пътувах обратно от София към Варна с колата и реших да пусна радиото. И там по някаква невъобразима случайност тръгна едно парче от онези лигавите от мнооооого отдавна ( с която сигурно ще ви изненадам), but here we are:

Шокиращо за мен знаех поне 60% от текста, който за последно съм слушал преди сигурно 15 години.

И както обикновено, пишейки вечер в 01:00, се плъзнах по пързалката на носталгията.

Едва ли ще напиша нещо кой знае колко гениално, но ще ви кажа какво усещам когато слушам песента. Защото тя не е нищо повече от манифест за изгубеното.

2000 година бях на 14. Ако не ме лъже паметта точно тогава бях на един летен лагер в Кранево. Бях с учител и няколко съученика и вероятно първото ми пътуване без нашите.

В спомените си бях в духа на времето – момичетата носиха дънки и тениски (мода, която и до днес усещам като нещо, което е редно, защото да ти се вижда всичко изгуби интереса много бързо след като излезе). Как да е.

И се сещам как сме 14 годишни, на плаж! Ходихме на едно състезание и след това бяхме свободни. Още помня в абсурдни детайли как се чувствах вътрешно когато се разхождах по улиците и плажа на Кранево, как всички бяхме зачервени от слънцето, как в нас хлопаше живеца на юношеството.

Вероятно не мога да облека добре с думи това, което усещах в гърдите си, но още помня какво е да си дете на 14, да си влюбен в живота и да имаш неописуемата енергия на своите 14 години.

Помня и музиката, която се чуваше навсякъде. От тогава помня Offspring с техния абсолютен хит – Superfly, който още се въртеше, макар и да беше излязал преди цели 2 години. Помня и обикновеноста на събиранията по детски, обикновеноста на любовта и как целия свят беше просто … нормален. Може да не е било така, но в детския ум това бяха едни страхотни, чисти , години.