О не, пак музика и истории покрай музиката! Съжалявам хора, по-силно е от мен.

Пловдив, 2024 г. Това е една от най-лошите години в живота ми и Пловдив е един от трите щастливи момента през цялата година, които имах. Другите два бяха с децата.

Пот се стича от мен и от към момента около 5-6 бири, които се блънцикат в стомаха ми. На палатковия лагер на гребната база съм, навън е толкова непоносима жега, че системите ми изключват. Сам съм, нямам уговорки с никого, а и честно казано и не вярвах, че ще отида и аз. Подтиснат съм, криво ми е, но колкото повече наближава 5 следобед и чувам soundchek-овете от стадиона (които се чуват в половината Пловдив) нещо отдавна загубено в мен трепва.

Спирам с драмата, само хумор от тук надолу – обещавам!

Отивам аз с моите къси панталони за пого, обувки за пого и тениска, която съм убеден, че няма да остане здрава до края на вечерта.
Първа изненада за вечера бяха изненадващо свежите Цар Плъх, които предпочетох пред Loathe, класиците No more many morе и чудото на съвременната медицина (защото не знам как в това тяло тя има толкова енергия, поне един фундаментален закон се чупи тук) – Керана и космонавтите, която хваща една изморена и прегряла публика на най-тъпия стадион, който няма покривни съоръжения отгоре и прахта после 2 месеца не може да я махнеш от себе си. Такова шоу направи, че ни побърка всички. Беше жестока. Около мен имаше хора с малки деца, които танцуваха и откачаха, имаше и възрастни. Беше жес-то-ко. След това дойде мечтата на младия Недко да слуша Koяn – е, слуша ги, нооооо явно отдавна не съм им фен вече.

Как да е, изтървам много историйки и превъртам на ден втори където до 19:40 обукалях като някой на който сюнетджията му не си е свършил добре работата. И после съответно напълнихме същата част от стадиона и дори и повече от където беше концерта на Керана с Жлъч, Гривогор и Гена. Никога не съм крил, че са ми любимци, е – изкъртих се. След това мисля ходих на Sevi и някак мина половината вечер.

Чаках Bring me the Horizon, понеже знаех, че ще има шоу, но не им бях някакъв зъл фен до тогава. Нареждам се аз като някаква бабичка за безплатно кисело мляко, малко лакти, нокти, fart aura и стигам завидно близо. Очаквам касапница и искам да си излея всичкия гняв там за да ми олекне. Искам да скачам и да викам и да се метна в circle pit-а и да изкарам всичкото. И сред много напрегнатото ми очакване се чува около мен как хората намалят говора и сочат – “Виж, виж”. Гледам и аз, да не остана назад – не виждам нищо (защото един ДВУМЕТРОВ беше точно пред мен!). И докато в мен е назряло желанието да се метна в погото и ако ми счупят нещо – счупят и докато си мисля за бракът, който няма да продължи повече от това, което е до момента и изведнъж публиката намаля звукът си като по поръчка, но само секунди по-късно започват всички да викат “Българи юнаци”. Аз съм – ?!? И започва да се носи магията на Мистерията на Българските Гласове, които изпяха цялата Ерген деда, червен деда. Ся … ако ви кажа, че не ми се дорева ще ви излъжа, но и до мен видях хора, които (повечето всъщност) бяха дълбоко трогнати. Беше някакво неземно чувство на хармония и на заземяване. После дойде Оли Скайс и размаза. Беше нещото от което имах нужда.

И всеки път като се върна към този спомен изпитвам един букет от чувства – за пътуването до там, за децата, мириса на пръст и почва, за душовете (без вратички!) в плувния канал, за палатката, която вечерта беше 15 градуса, за бирите и непринудения човешки контакт, за живота и за това, че няма смисъл да прережем всичко това за един единствен (макар и много лош) момент от нашите животи.
И един вид ми даде още една капка към идеята за смисъл.

Ето едно видео от хубава позиция, което намерих за да илюстрирам нагледно усещането.

Друг път (пак) ще говоря за Slipknot, за това как ревах с глас на Manowar, за Gojira. Всъщност имам толкова много истории, които неизменно ще забравя ако не ги разкажа, но за жалост блога е най-малко реакривната медия и тук нямам никаква обратна връзка – нито дали ви харесва или не каквото пиша така, че ако на някой му е интересно нека даде сигнал на [email protected] да знам да не си пълня базата на блога с неща, които не са потребни никому.