P.I.F. – Сезоните говорят
През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на… приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства…
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.
– Да не смяташ да спираш? – попита Снежният човек, усетил намеренията му.
– Май… няма голямо значение – тихо отвърна Сърцето.
– Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
– Май наистина няма чак толкова голямо значение – още по-тихо каза Сърцето.
– Трябва да говориш по-силно, ако искаш да те чуя! – посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по-силно:
– Виж сега… Не може да спираш посред зима… Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш… И изобщо… Защо ще спираш???
– Май наистина няма…
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека-полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най-голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:
– Толкова приятно студено е! И без друго животът ми не е от най-дългите, не е честно да вземеш да спреш във най-вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
– Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
– Не… Ъ, да… – Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце – Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
– Кратко и ясно – каза Сърцето.
– Просто и ясно! – поправи го Снежният човек.
– И… и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е – кратък, бял и тих… Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
– Искаш ли да направиш нещо за мен? – внезапно поде Снежният човек – Искаш ли да ми разкажеш за… За пролетта… Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
– Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва – тук ще избере оранжево, там- жълто, после – розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят… А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето… Ех, Слънцето… Такава е тя! Слънцето, да… Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.
Пролетта изпрати първите си топли дни.
