Както писах скоро уикенда беше време да се смажа. Мислих варианти за по-дълго каране, но умишлено оставих за сутринта решението, защото си знаех, че няма да мога да спя добре преди карането и ден след като оставих децата на майка им.
Не спах добре.
Легнах в 00:00, станах около 03:30, огледах се, навън очаквано беше тъмно. Станах, измих зъби, подготвих нещата си и хайде към колата. Пътувах трудно до Балчик, а там реших да дремна още малко и чак към 6 и малко се качих на колелото.
Този път беше рекорден по гонене на кучета – моите приятели в Балчик, после три (!!!) пъти в Каварна и един път във Вама Веке като последното беше интересно. Засякоха ме от другата страна на платното 5-6 кучета и докато се присягам за спрея и готов за битка един мотор блъсна главатаря им. Размина му се с малко скимтене, но беше въпрос на част от секундата да стане трагедията.
Как да е. Реших, че няма да се напъвам много, защото ми беше първото каране след Дунав Ултра.
Стартирах уж спокойно и гледам – карам с 31 км/ч средна скорост. Карах с новите педали и трябваше да спра в някакъв момент да ги настроя, защото се откопчаваха много лесно, но това стана на около километър 65.
Интересно е да отбележа, че тръгнах на 12 градуса и финиширах на 27 градуса. Забавно.
Та реших да намаля темпото и да се наслаждавам на картинките около мен. Обичам Добруджа от цялото си сърце и сцените с нивите и тези ми ти огромно облаци, дъха на почва и равно могат да ме накарат да спра да дишам за малко.
Да, но се усещам след няколко минути легнал в аеро позиция и пак напъвам на голяма плоча. Спрях се.
Битката продължи няколко пъти докато не минах границата с Румъния. Там след случката с кучетата спрях на плажа им (огромен и с още по-огромни вълни) и си оправих педалите. Мириса на море, гледката, всичко беше прекрасно.
И после остана “само” да се върна. Бях на километър 70 някъде и спрях за първа почивка в едно кафене на границата. Минаха десетина минути и потеглих с разумна скорост на обратно. Лека полека започнах да се приближавам към крайната точка и както ВИНАГИ да му се невидеше тялото ми едва тогава започна да произвежда нужните хормони и адреналин. Нещо в мен се запали и след като видях, че ми остават около 45 минути до start/finish точката нещо в мен се обърна. Беше точно като във филмите. Някакви равни порции яд, тъга, жестокост към себе си, някакви други усещания – всичко в едно. Успях да се регулирам само за малко.
Последните 40 минути бяха ад.
Ад, който чаках още от началото, но дойде със закъснение. Тялото ми започна да крещи – “Спри бе, идиот, ще ни пребиеш”, но вече бях влязал в Онзи режим. Краката прибрани, лактите също. Главата наведена достаръчно ниско за да виждам, но и да мога да се възползвам от аеро позицията си, а ръцете ми стискат Костенурко – играчката, която децата ми подариха преди време и нося със себе си (ако се загледате ще видите, че го нося и на Dev.BG All in One).
Реве ми се, но не мога, защото просто физически не мога друго освен да карам. Краката ми горят, вътрешностите ми – също.
Минават 5, 10, 15 минути. После 20, 25, енергията ми свършва лека полека и … ето я бензиностанцията. Още 3 километра.
И пак, поредния ми номер е да настъпя на абсолютния си предел. И това и правя. Напъвам, на прага на хипервентилацията съм, реве ми се, краката ми са два големи пожара, а дробовете – милиони малки.
Финиша идва след 500 метра. Борко. 400 метра. Оги, 300 метра. 200 метра. 100 метра. Финиширам.
Просвам се до колата, рева с глас и чакам ръцете и краката ми да спрат да треперят за да се прибера в нас. Минава време.
Дишам, издишам. Прибирам колелото с чувството, че можеше да дам още малко.
Още малко.
Но не мога.
След няколко дни – пак. Ще бъда по-добрата си версия и то не заради мен, а заради децата, колкото и клиширано да звучи това.
