Пиша в 0:25 часа на 12 Септември.
Още една нощувка и трябва да изпратя децата при майка им. Вече не е тайна, че сме разделени, скоро ще станат вече две години.
И идва онова лепкаво, отвратително чувство на празнота и тиха, душевна гибел, която идва всеки път когато трябва да си оставя децата. Онова чувство, което те кара да скимтиш вътрешно, но да се усмихваш на децата. А те да ти казват – “Тати, сега като си при мама много ще ни липсваш, наистина”.
А планове за след това – нямам. Една голяма, огромна бездна, която ще мине за седмица, но ще усетя като за две. Сигурно ще отида да карам прекалено много километри с колелото прекалено бързо за да стигна до онзи момент в който съм толкова потрошен вътрешно (и външно), че не мога да мисля. Тогава ще се гмурна в самотата, която само един баща може да изпита когато децата му не са около него.