Днес се присетих за Дейвид Боуи и това колко очарован и в същото време втрещен бях от неговия нов (и както разбрахме в последствие – последен) албум – Black star. Помня, че бях в офиса докато работих и още с първите ноти на Lazarus изтръпнах. Боуи много добре разбира, че е време да си отива и го прави по най-добрия възможен начин – като поглежда смъртта отблизо с различните си очи и прави цял, прощален, албум.

От всички песни в него най-големия мокър парцал беше Lazarus. Цялото видео е майсторски клас по творчество, а видео заснемането е феноменално. Кърпата на очите и двете копчета ми бяха последните капки преди да му тегля един рев когато разбрах, че едва ДВА ДНИ след издаването на албума рака най-накрая го притегля в онзи стар дървен гардероб.

Любопитно е да се спомене и че албума излиза точно на 69 му рожден ден.

Така и не разбрах защо тъгувах толкова много когато той си замина. Моята теория е, че Lazarus те кара да се замислиш за своята тленност и това, че рано или късно ще изчезнем. Боуи излезе от играта елегантно, както той си знае, като Ленард Коен. Дано му е добре там горе.