Започнах да пиша този пост преди почти месец. И не го публикувах, защото написвайки го някак всичко ще се сгромоляса, ще се счупи и светът ми ще спре да съществува.
Днес, даже преди малко, видях едно видео на дядо, който се радва на Оги. Дядо вече не е тук, но ми напомни, че всичко тленно е временно и само любовта към децата остава. Е, 2024 беше без съмнение най-трудната година в живота ми.
В развод съм, напълно опустошен съм и желанието ми за живот не е било никога по-ниско
Дядо, на когото нося името си, си замина на 96
Децата са добре, весели и щастливи, без да знаят, че животът им ще е по-различен от останалите
Станах кум
Мина Дунав Ултра 2024, финиширах за 64 часа и през целия път, през всеки сантиметър, осъзнавах, че животът ми ще е съвсем различен от този от преди само няколко месеца
Бях лектор в подкаста на DEV.BG и си говорихме за impostor syndrome
Напълно опустошен съм. В една година дядо, който ковеше в работилницата си, който беше суперсилен и правеше каручки и файтони, си замина. Няколко години преди това и баба. После развода. И най-накрая – жестоката, крещяща тишина, когато децата са при майка си, стаите им са празни и само играчките доказват, че изобщо са били в къщата. Може би от всичко това е най-жестокото.
Нямам думи (инженера в мен провери колко думи съм написал в този блог от създаването му – в 827 поста имам 222,724 думи) да започна изобщо да говоря колко съм огорчен от всичко, колко отвратително нещастен се чувствам и как обричаме децата на това да са от разведено семейство и да ме питат всяка събота – “Тати, ние сега къде ще спинкаме – при теб или при мама”?
До сега знаеха много малко хора, но не виждам причина да го крия от някого. За сега, преди да приключи процеса най-малкото, няма да влизам в подробности.
Пред 2025 година най-много искам децата да са щастливи и здрави. Абсолютно всичко друго може да отиде по дяволите, I don’t give a shit.
Аз и децата сме натръшкани от грип. Еба аз тоя грип – от дни съм с температура (вчера почти целия ден бях с 39), децата – към 38.
Усещам мозъка си като развален пъпеш или нещо също толкова меко.
Другата година познайте дали няма да нацепим противогрипните ваксини и да ъпдейтнем antivirus-ните дефиниции от рано! Ще живея за момента в който ще ме боднат и да знам, че няма да изкарам тази мизерия в която съм сега.
И да – е има равносметъчно, просто още не съм готов да го публикувам (макар, че го написах преди почти месец).
Пиша пътеписа от няколко месеца, но пак става половин книга и ще го карам на кратки статии засягайки някои от основните теми. Решил съм да напиша 10 статии, които вярвам ще обхванат или поне ще щриховат това, което усещах и чувствах, там, където бях и където не успях да стигна. В подкаста ще има епизод по темата след като приключа с номер 10.
Часът е 1:26. От час и нещо решавам да легна и още не съм. И този път реших да послушам малко музика. Реших за равносметъчния пост да сложа малко повече данни и от трън та на глог свърших на “All time favorite” плейлиста ми в youtube. И в първия звук на пиано от мелодия, която отдавна бях погребал в ума си сякаш fast-backward-нах и се сетих в абсурдни детайли за един мой спомен. Та вземете едно кафе, пуснете си тиха музика и четете надолу:
Преди 12-13 години, когато живеех и дишах танго – Креми, нашият хореограф, ни каза, че в Радавиново ще има танго събитие. Падаше се в някакво много неудобно за мен време, дали е било по средата на седмицата или аз съм имал планове не се сещам, че транспорта беше труден. Помня и че беше код Бяло (тогава имаше такива тематични събития – маски, цветове, специални TDJ (tango DJ) и т.н.) и аз се накиприх с единствените си светли панталони и синя риза, разбира се бях с моите любими танго обувки (със специална подметка от обърната кожа, специално за настилката по салоните). Та тогава още млад, отивам без сегашния си цинизъм, разочарование от света и всичките грижи и се оглеждам. Виждам от тангери и тангероси от няколко школи от различни градове, но навън пече едно слънце и някак няма обстановка за танго. Защото танго се танцува с душата, а тя не иска да се показва на светло да я вижда всеки.
И така започвам много плахо, а те дамите ме познават повечето и ме будалкат – “Хайде, хайде, не се прави на скромен, ела да танцуваме”.
Българската школа следва общоприетите стандарти и имаме три песни, които се пускат без пауза в тях в така наречената танда. Тоест аз каня дама и сключваме “договор” с нея, че следващите три песни, които обикновено са с обща продължителност от 9 до 15-16 минути, ще танцуваме заедно, без да пускаме хвата между нас. Това значи, че на всеки три песни се правят малки почивки (между 30-тина секунди и 3 минути) в които дамите и кавалерите отиват да се освежат набързо, дамите да сложат по някоя лепенка на ходилата, кавалерите да сменят риза или да пийнат нещо. След това започва така нареченото кабасео в което кавалерите канят с кратък поглед дамата (без цинизма на 21 век, просто поглед директно в очите). Ако тя откаже просто се обръща на страни и така и двете страни остават с ненакърнени чувства, защото това обикновено се случва нерядко в двата края на дансинга и момента много често остава интимен. Обикновено не е прието дамата да кани. Те изчакват търпеливо и по някаква телепатична връзка обикновено кавалера с който искат да танцуват ги кани. Та как да е – следва кабасео след всеки три мелодии. Ако дамата приеме тогава се събират на дансинга в добре оформен кръг заедно с всички и започва тандата. Тандите са тематични и често – класически (макар, че аз много обичам и нео танго, което е модерна интерпретация на Пиацоловата класика).
До тук с термините. Следва интимното.
Хватът на танго е сложен, силен и без никаква интимност, по-близък до спортните танци отколкото до бачата/кизомба да речем. Но пък музиката обикновено събира страдащи души и слети заедно за тези да речем десетина минути се образува един много интимен момент в който не е прието да се говори (и още повече да се опипва партньора :D ). Целта е двамата да потънат в музиката, след това в себе си и чак след това, като следствие да се зароди временната интимност, която е много специална. Човек може да изпита това с практически всяка дама, но това не значи, че трябва да приемаме цинично думата интимност. По-скоро си представете прегръдка на много близък човек, който го е нямало много време. И това в продължение на десетина минути. Не е ли красиво?
Но на тези танго фестивали има един проблем и той е, че се танцува и се танцува много. Танцува се с прекрасни хора, но се танцува и с такива с които не им се танцува, с такива, които говорят, с такива, които имат прекалено .. сещате се … намерения. Някои от партньорите могат да са повече потни от други или да понамирисват след 4-5-6 часа танци. Пъстър свят.
И след контекста идва моя спомен за който стоя до 3:00 да пиша. Танците започнаха около 18:00 часа и не помня да е имало вечеря. Аз карах на кафета и вода и търпеливо и педантично танувах почти всяка танда. Идваха и идваха нови хора (все пак Равадиново не е близо нито до София, нито до Варна и хората явно след работа бяха тръгнали). И някъде може би към … 21:00 започнах да окапвам макар и доста добрата тренировка и форма в която бях тогава. Дори се зачудих дали да не се прибера в хотелчето, което беше наето с много от нашата група. Но пък дойде the golden hour както го наричат фотографите, всичко стана златно, а ние танцувайки под звездите усетихме нощната тръпка с падането на температурите. Това ми вля малко живот, но и освен това се смени и TDJ.
Малко за танго DJ хората – това са обикновено доста сериозни познавачи на танго и на неговата музика, които сглобяват всяка танда, която в последствие пускат. Това означава, че обикновено съвпада като изпълнител или поне като период (не можеш да смесиш Пиацола с нео танго в една танда). И всеки TDJ си идва с енергията, с опита и предпочитанията си.
Вечерта минава сдържано отвън и заря и искри в душата. Понякога си говорим с дамите за кратко, но повечето вече танцуват със затворени очи. Това е хубав знак. Тези, които се оглеждат обикновено се притесняват и нямат изградено доверие с кавалерите. И ето, че магията започва.
Някъде около … може би 01:00 – 02:00 когато всички сме жестооооко изморени TDJ започва с неортодоксалните мелодии. Вечерта е дала всичко от себе си и ние сме ѝ дали всичко от нас. Повечето дами вече стоят по столовете около дансинга и наблюдават завити с техните големи шалове. Аз съм тотално изтощен физически, но душата ми … пф … няма да преувелича, ако кажа, че душата ми танцува. Всичко от ароматните на поля около Равадиново, дори усета за морски дъх, до дамите, до това, че живота май не е чак толкова гаден, до екипа в който бях. Всичко беше някак … сега като се върна назад мисля, че това би било тогавашната ми дефиниция за щастие. Онова меко чувство, което имаш в стомаха, което те кара да се усмихваш по Мона Лизешки и да ти светят очите. Та – вече финално решавам да приключвам с последна танда и да се прибирам, че и транпсорта ме чакаше. И тогава онзи момент, който ще помня още много време. TDJ казва – “Това беше всичко за днес” и ни пуска една последна танда.
Аз се оглеждам и виждам дама с червена рокля, която до сега не бях виждал. Поканих я с кабасео и тя прие. Имаше някаква неразбираема елегантност, каквато имат да речем балерините. Това не е някакво чекнене, а имаше онези движнения на дамите от 19 век, които са леко забавени, изящни и все едно изкарани от някоя картина. Та поздравяваме се с кимване и започват първите ноти на пиано. Високи ноти, няма текст. После музиката задълбочава с духови инструменти и после – цигулка. Броя наум – раз, два, три, четири, пет, шест, седем, осем (след всяка осма нота имаме смяна на посоката на мелодията в танго). После пианото се разтваря във въздуха. Става … става силния, натрапчив аромат на магнолия. Става нещо, което можем да докоснем във въздуха. После музиката се наслоява, става още по-богата, започва едно страхотно аранжиране. За бога, защо никога не съм чувал тази мелодия??? Музиката към средата си става достатъчно наситена за да ми се доплаче. Вдишвам силно дъхът на лятото, на морето, на танго и усещам лекотата в себе си. И после някой нервон пропуква, когато мелодията стига своя апогей и в сдържана буря една цигулка с лек аранжимент отстрани разказва любовна история, после избухва заря и цял оркестър се включва. Аз разбирам, че точно сега, точно в този момент съм на правилното място. Там съм, където е и моята душа.
После всичко свършва бързо, това е последната мелодия на последната танда. Музиката спира, а аз искам да изпусна малко от това, което е в мен. Искам да се разплача и да питам коя е мелодията, искам да я чуя пак. Искам да не свършва всичко това.
Дамата може би разбира, че преживявам нещо, кимва с усмивка и си тръгва. С нея си тръгва и момента.
Така и не научих нито коя е тя, нито коя е мелодията. Просто и двете се изпариха и докато се прибирах към Варна преживявах момента на хармонична самота, на онзи момент в който балонът с хелии нито се качва нагоре, нито слиза надолу, а просто стои на едно място във въздуха.
След месечи научих, че дамата е починала и в нейна чест си пуснаh пак това танго.
А мелодията след много разпитване и калпави обяснения Креми ми каза, че е на турския комозитор Melih Kibar. Мелодията се казва Sessiz Veda или …
Sessiz → Silent, quiet Veda → Farewell, goodbye
Тихо сбогуване. Какъв по-добър начин да кажем довиждане на някого, който дори не познаваме?
Минаха толкова много години, а аз помня онзи микроскопичен момент в който просто бях там, танцувах с душата си, обичах света, а цинизма ми не се беше натрупал. Още тогава съм предполагал, че този момент ще ми остане в спомените.
До сега не съм писал за exurb1a, но май е време. Той е поет познаващ в дълбочина човешката душа и прави клипове за света, за нас, а гласът му е хипнотичен. Последния му клип е абсолютно в десетката и го нареждам на второ място от неговите такива. бтв учил е в България за някакво време и има някои български препратки, като и в това видео:
Пълно е с идеи, някои, които си записах:
Quotes:
“We all get the blue sometimes. It’d be weird not to considering how strange everything is.”
“If so many of us go to the bad place in the course of our lives and if civilization is so old, how come we still don’t have an agreed sense of how to combat or even talk properly about the emotional ouchies?”
“We don’t live in Utopia. We live in a mysterious zoo of bullshit largely beyond our control. The only choice we get is how to react to it all.”
“It’d be better not to have the tragedies in the first place, but it is pretty neat how resilient we can be even as everything goes down the toilet in our own little lives and on the big Global stage.”
“Everyone is secretly broken, aren’t they?”
“It would be odd to go an entire life without occasionally losing the plot.”
И най-доброто попадение, което трябва да си запиша някъде:
“Everything will be okay…until the next time you take a little vacation in the cave of Despair perhaps.”