Преди няколко дни ми попадна забравена от мен песен на Таралежков – Татко:

И ми стана любима. Простото великолепие на барда Таралежков е удивително. Става ти мило и свидно.

И се сетих автоматично за романа на Георги Господинов – Градинарят и смъртта за който писах, макар и малко.

И се замислих за децата си – те са в абсолютния център на моя живот и всичко покрай тях го изпитвам с болезнена радост и/или тъга. И това какво ще е един ден когато ме няма – дали ще бъда непрежалим или просто ще е … чакайте, как го беше казал Жлъч/Гривогор:

Нашата смърт е обща
Остарявам като катедрала и това е първата ѝ копка
В мръсна почва стъпват хора
Твърда плоча
Плачат, точат сълзи
Сочат с пръсти
Със вързопче карамфили
Сто бутилки, сладки, жито
После всички карат пили
Танци в името на изхабените напразно сили
Невероятно стилни
Траурът ни отива
Пали се молитвеника, сауна…
…в дива зима няма…
…нито има, пада…
…гилотина
Каквото и да става, всичко спира

…

Гримираният труп във изискан костюм
А ковчегът му е като връхна дреха
Спокойно спи, но е само обвивка
Използвам найлонов плик
Само че се разгражда доста по-бързо
Поредният тържествен повод
Да държим чашите си вечно горе
И да се питаме има ли нещо ново
При мен – не