След седмици трудности от всякакви порядъци днес баш на празника реших, че е време да направя нещо за себе си и след три изпрани перални, сгънати дрешки и подреждане на цялата къща дойде време да се кача на колелото и да видим къде ще ме отведе.

Идеята беше първо да покарам стотина км, което са долу-горе до Балчик и обратно, но реших да спазвам идеите за малките навици и реших да не се самоунищожавам и да подходя малко по-рационално. Реших да завъртя 50-тина км. до Белослав, оттам с ферибота до Страшимирово и оттам обратно към Варна.

Не разбирам защо, но през половината време бях в топ форма, даже по-ското 65% от времето. На 4% изкачване карах с 13 км/ч, което за мен си е над средното.

Как да е, преди да видя табелата Варна бях със срена скорост от 23 км/ч, което за мен си е мечта.

През голяма част от времето карах като активно се опитвах да не мисля за нищо, защото иначе сигурно нямаше да мога да финиширам, а в ушите ми звучаха новооткритите французи Landmvrks (препоръчвам Creature, Sulfur, Blood Red и Funeral).

По времето в което бях на ферибота явно се поотпуснах малко и връщането съчетано с умерения насрещен вятър си казаха думата и чисто и просто си страдах. Но пък за това главата ми беше празна, за което съм благодарен. Това не се беше случвало от прекалено много години.

На връщане обаче реших да мина през най-трудния маршрут, а именно през Евксиноград (където скоро ще стане година откакто тече ремонт и едното платно е затворено) и през Аладжа Манастир. Там се и намиараше най-голямото изкачване през целия маршрут. Преди това има и още един няколокилометров баир. В общи линии последните баири с обща дължина от 8 км. изкарах на 150 пулс.

Болеше.

И то здраво. Краката се усещаха напомпани до пръсване, ноооо все пак липсата на тренировки си казва думата. Изкарах последния и най-зъл баир и исках да легна в тревата, но реших да не съм мелодраматичен и се прибрах вкъщи. Спусканията е излишно да казвам, че ги взимах в ТТ позиция, която да кажем, че … не е съвсем безопасна. Напъването беше на 100%.

И все пак никога след тренировка не съм се оплаквал, че съм излязал. Този път не е изключение.

Сега е време да потъна пак в скръбта, но днес, за малко над три часа имах свободата да бъда със себе си и да бъде тихо в главата ми.