Tagтренировка

My year in sport 2017

Тази година започна силно и приключи като издут наполовина балон. Последните почти 4 месеца не съм карал/тичал и това ще е една от целите ми за следващата година.

2017 година в цифри:

  • Колоездене:
    • Средно колоездачно разстояние на тренировка – 32 км;
    • Най-дълго каране – 219 км (Велико Търново – Казанлък – вр. Шипка – Велико Търново);
    • 84 пъти съм подобрявал личните си рекорди;
    • Обща дистанция – 3780 км (не съм карал последните 4 месеца от годината);
    • Общо 197 часа прекарани в колоездачни тренировки;
    • 135 карания;
    • 2 бревета – първия го изкарах за под 10 часа за 200 км, а следващия ден на 300 км. се провалих и минах едва половината. Оказа се, че все пак не съм чак толкова fit колкото си мислих и 500 км. за два дни са прекалено;
    • Карах 3-4 пъти MTB преди и по време на двата дуатлона. Със сигурност се чувствам доста по-уверен от първия си дуатлон, който беше екшън и половина, но все пак не мисля, че това е нещото за мен.
  • Бягане:
    • 68.4 км бягане от които 23 км. в две карания на два дуатлона;
    • Направих най-бързите си 5 км до сега за 26 минути за което писах.

 

Тук можете да видите и видеото, което ми генерира Strava.

Цели за следващата година:

  • Да участвам и изкарам в контролното време Дунав Ултра
    • Малко повече информация – бях одобрен за участие в Дунав Ултра 2017, но започнах нова работа и везните наклониха към работата. Следващата година силно се надявам да успея да участвам.
  • Тази година исках да направя 5000 км. на колелото от които направих под 4к. Ако бях продължил с каранията може би щях да ги направя. През 2018 г. ще гоня поне 5000 км. (което е 14 км средно на ден) като ще гледам да се концентрирам върху бреветите (200 км +300 км + (евентуално) 600км );
  • Ще изкарам първия си маратон (42.195 км.). Да, знам, дебел съм. И не – няма да се оставя така. Целта ми ще е да изкарам един пълен маратон в контролното време като вероятно ще се пусна и на един half-marathon да видя как се движа;
  • Имам една крайно извратена мечта и тя е да се пусна на триатлон, но не съм сигурен, че ще успея да се подготвя за една година.

Световния ден на Танго е днес, 11.12

Танго е нещо за което пиша от много време. Танго е нещо като любовта към нещо, което вече го няма. Хем ти е едно такова леко мелахнолично, хем говориш за него, хем те жегва поне малко като го чуеш.
Танго ми помогна преди повече от 5 години да намеря себе си, да намеря, че дори и аз мога да правя красиви неща, че мога да водя, да се забавлявам искрено (макар и да не го показвам много), да тренирам все едно е последното нещо, което ще направя. Научи ме да обичам и усещам музиката повече от преди, научи ме на дисциплина.

Танго ме научи да бъда свободен. Да изразя свободата и себе си с движения. После ме научи, че извън тези строго определени движения, които учим има цяло нов хоризонт от напълно наши си, такива, които ние си измисляме и използваме само с подходящите хора.

Научи ме да имам партньор за който да се грижа, да дялкаме заедно треските си и да успокоявам макар, че на мен краката са ми треперили много повече.
Научих се, че мога да изляза на сцена и да не говоря за QA, IT. Изобщо да не говоря.

След всичките тези години още ме стяга гърлото, а краката и ръцете ми потреперват минута преди да излезем на сцена. Обичам това усещане. Обичам и последвалото го – не на сметки на кой такт какво трябва да правим, а на това да се рея и да хвърлям по един поглед в публиката.

До ден днешен пазя първите си танго обувки – дясната подметка е с дупка от многото тренировки и танци, но не ми дава сърце да ги изхвърля. Те са поели всичките непохватни движения, всичкото ми колебание и страх, всичкото неволно (надявам се) настъпване.

 

И последно – Кремена. Благодаря за това, че ми показа какво е да бъда аз в много по-различен от обикновеното начин. За всичките понякога крайно изтощителни тренировки за да можем после с лекота да правим най-шантавите поддържки, които съм виждал, за куража, който блика от теб и крайния позитивизъм. Успя да ме научи как мога да намеря покой в неспокойната си душа. Благодаря и на Миленка, Надя, Деси и Нели за това, че ме изтърпяха през всичкото това време както и за цялата група, която действаше като едно и макар и с малко хумор и закачки си помагахме или просто окуражавахме, когато духа падне в някой от нас.

 

Ваш,
Недко.

Най-бърза тренировка за годината

Вчера деня беше тежък. Имах много неща за които трябваше да се погрижа в офиса и беше напрегнато. На отиване се разходих пеш, но на връщане колега ме изпрати почти до нас.

Прибрах се, котката беше любеобвилна, чудих се дали още искам да карам, мислих какво да правя, чудих се и реших, че малко против собствената ми воля ще изляза за една кратка разходка. Все пак тренировъчната ми програма тази година ще е жестока и не мога да си позволя да не карам като имам възможност.

Заех се да си приготвям нещата – облекло, каска, очила, проверка на нещата в раницата, документи и пари, ключове. Слизам. Пред блока е вече студено и много тъмно. Засичаме се на входната врата със семейство, което се прибира от работа и училище, говорят какво ще вечерят и детето казва, че няма търпение да легне да спи. На всички комфортната им зона е вкъщи. Както и моята.
Огледах пак колелото, гумите, спирачните челюсти, заден стоп – включен, преден фар -включен, закопчавам се за стоманеното колело и после… тишина.
Обикновено след първото завъртане на педалите човек може да прецени дали карането ще си го бива или не. Това определено щеше да си го бива.
Не носих слушалки, чувах въздуха, вдишвах го – бодеше ми белите дробове. Очите ми за кратко и по навик се насълзиха от студената въздушна струя, краката ми нямаха избор и започнаха да въртя интензивно. Въртях и си мислих за най-близкото каране от 500 км, което ще се проведе след месец, чудих се дали ще го изкарам, мислих стратегия за хранене, мислих за офиса, за вкъщи и после последва тишината.
Тази комфортна тишина в която чуваш само как сърцето бие жестоко, чуваш само дъха си и как веригата задвижва колелото под теб и теб самия. Друго няма.
Едно от най-важните неща, които научих за колоезденето (по трудния начин) беше да бъда ритмичен. Без спринтове, но и без услушвания.
С горното твърдение мога да кажа, че колоезденето е като музиката – ако е ритмично и хармонично е красиво и приятно, ако не е трудно.

Стигнах до Т-образното кръстовище на Аладжа Манастир и завъртях на обратно. Дори не усещах изпепеляващата болка от бързината, не усещах да съм задъхан, да съм разконцернтриран. Чувах няколко птички, които си подсвирваха по дърветата, чувах малкото коли, които преминаваха, видях 1-2 звезди, които се показваха от и без това малкото обаци.

Прибрах се и ми беше леко.

 

 

Маршрута можете да видите тук.

04.02.2017 + вело приключения

Вчера през целия ден мислих на къде да отида с колелото уикенда и снощи седна и си приготвих пълната екипировка за едно хубаво каране, станах сутринта в 6:20, помотах се малко, хапнах, опаковах се и излязох за първата истинска тренировка за “Подбалканското предизвикателство”.

Пълния маршрут беше Варна – Белослав – Синдел – Аврен – Морската градина. С това каране щях да пробвам новите ръкавици подарък от Злати за празниците, новите очила, новата раница с мех с вместимост 2л. Абе голямо вълнение беше. :)

Та излязох в 7:00 – 7:10 точно да посрещна изгрева на Аспаруховия мост. След като малко изкарах езика на стръмното изкачване малко преди спускането на Константиново (този баир на няколко пъти съм бил почти сигурен, че ще пукна преди да го изкарам) спрях да поснимам защитената местност “Ятата”, като водата в малките езера беше замръзнала, а отгоре имаше сняг. Поснимах малко колелото, че то няма една нормална снимка за две години и нещо каране и много лежерно стигнах до Белослав.

Тук е редно да кажа, че зимните ръкавици са си зимни ръкавици. За повече от четири часа каране навън ръцете ми си останаха с отлична температура. Дебели и удобни, функционални, непропускащи вода (не съм тествал, но сигурно се отнася за влага, не са вода) и вятър са едно от най-силните ми оръжия срещу зимните условия. Единствен минус е факта, че не мога да оперирам с телефона докато ги нося и трябва да цъкам с нос (сериозен съм!) за да сменя плейлиста, да паузирам страва или каквото там ми е нужно.

Та пристигнах в Белослав и си дадох сметка, че по-леко каране до там не съм имал. Не бързах да покорявам предишните си рекорди, да изкачвам колкото може по-бързо или да се спускам с 60+ км/ч. И беше яко. Дойде ми желание да изпия едно кафе в Белослав. Отидох до центъра, огледах се, но късно се усетих, че е 8 и малко и единственото отворено заведение беше кръчма, която по вида на посетителите по-скоро не беше затваряла вечерта :) Направих 1-2 снимки на паметника на центъра (снимки по-долу) и тъкмо слагах слушалките и двама човека (на около 50 и 80) ме спряха:
– Момче, извинявай, че те притеснявам, но може ли да питам колко време направи?
Аз малко се сепнах, защото не ме заговарят много хора докато карам и докато отговоря мина малко време.

-Час и десет минути според компютърчето.
Вдига вежда непознатия, вика “Браво, браво. После?”

-После, викам, съм към Разделна, Аврен и Варна.

Огледа ме човека и сигурно се учиди с тия сто килограма дали няма да пукна някъде, пожела ми всичко най-хубаво, по-възрастния махна и тръгнах. Беше приятно да срещнеш някой нормален човек по улиците. Като излизах на главния път видях една баба да ме гледаше заинтригувано. Усмихнах се и кимнах, тя махна с бастунката.
Бях се ухилил като бобър намерил току-що огромна бреза небрежно плуваща в реката.

По пътя към Разделна подминавам затворническото общежитие, спирам, правя няколко снимки, поздравявам един циганин, който върви с една торба вероятно от Белослав към Разделна (7-8 км) и продължавам.

Влизам в Разделна – малко градче с интересна история. През 1926 г. заселници от Южна Добруджа основали сред мочурищата на Провадийска река село Разделна. Най-младото във Варненска област, а може би и в България, то се намира в община Белослав. (wiki). Пътя е приятен, минавам покрай няколко полу-срутени къщи, слънцето леко напича. Подминавам мястото където се пресичат няколко ЖП линии, правя 1-2 снимки и продължавам. От ляво, веднага след края на градчето има солиден строеж и пътя в продължение на няколко километра е насъсен с пясък и ситен чакъл.

Стигам до Т-образното кръстовище, което ако тръгна на дясно ще стигна до Девня и ще съкратя маршрута си доста. Но аз не искам това и се отправям към Тръстиково. Там изглежда малко по-добре отколкото в Разделна. Карам бавно и наблюдавам. Подминавам гробището, което явно преди е било в края на града, но сега вече е по-близо до центъра. Разликата беше шокираща – от моята страна бяха по-новите надгробни плочи – почистени добре, по-натам бяха тия, които роднините бяха позабравили за тях, а най в края видях тези (доколкото видях в движение починали бяха около 1915 г.), които от толкова време не бяха виждали роднинска ръка, че бяха свили грубоватите си каменни форми под тлъст мъх. Беше тъжно.

Продължавам напред към Синдел карайки успоредно с Провадийска река. По пътя видях няколко от контингента и се сетих как никога не е брилянтна идея да карам сам в тия джандеми. Влязох в Синдел, един симпатяга ми отряза пътя, продължих напред, минах покрай магазина, направих левия завой следвайки главния път и минах през една шайка от 15-тина чернокожи. Продължих напред с едно на ум и знаейки, че ще мина през най-голямото гето след малко (главния път минава оттам). Мястото беше типично циганско селище – абсолютна мизерия, улиците бяха потънали в кал и пумия, имаше кокошки, малко циганче носи нещо, една голяма къща с огромни стъклени прозорци, много мрамор и лукс, още 20-тина грохнали къщи и табелата край на Синдел. Няма да ми липсва.

Природата преди, в и след Синдел обаче си заслужава гледката. Пез лятото всичко е зелено  и красиво, благоухайно, а малко след него по посока Аврен пътя минава през гора, която носи прохлада, а зимата – красиви гледки и спомени за лятото. Усещам, че идва най-големия баир в околията по който аз съм минавал и се подготвям. Когато стигнах до него вече се бях надъхал прекалено много за да спра. Завъртях в умерено темпо и с нелошо време го изядох без да искам да пукна, както беше, когато го видях за пръв път. И когато влязох в селото имах посрещач. Едно малко куче порода улична превъзходна + булонка започна да ме лае настървено. Стана ми смешно започнах да се хиля тихо (като слон с хрема) и като се доближих до критично според зверилника разстояние по много смешен начин си извърна малката главичка към портата на къщата, която тъй смело пазеше и замълча като мен на изпит по Линейна алгебра и аналитична геометрия в Университета. Като подминах разбира се продължи да показва на къщите наоколо, че има кой да ги пази.
Стигнах до отбивката, която главния път следва и … изненада. Бях забравил, че баира преди Аврен не е последното ми предизвикателство. След него следва около 1500 метра остро изкачване нагоре (или може да ми се струва остро след предното изкачване… или заради стоте кила, знам ли). Срещнах трима пенсионера, които си говориха шумно. Аз вече бях се изправил и въртях бая здраво докато потта ми вече капеше по ръкавиците. И наближавайки единия от възрастните мъже ухилен широко вика – “Момче, как е? Бива ли в Аврен?”. “Супер е тук. Само трябва да ви сложат един ескалатор”.
Подминах ги. Последва сравнително еднотипно каране до Здравец, което подминах бързо. Пак гори, красиво. Слънцето се показваше измежду дърветата и правеше страхотни сенки.

Карах извесно време докато не приближих местност Харамията и си припомних как преди няколко месеца докато се прибирах по същия маршрут един хомосексуален господин ми светеше на дълги насреща, минах през голяма неравност и не знам какво не ми позволи да се изтърся здравата. Тогава спуках двете гуми едновременно (от тогава в раницата си винаги нося по две резервни гуми) и изкривих и двете кали. Не беше яко. Този път беше по-добре. Излязох на главния път Варна – Бургас, качих се на магистралата (която не  е повече от 10 км…), направих едно сравнително дълго спускане (ако не бях добре екипиран щях да пунка от студ) и лека-полека стигнах до Аспарухов мост и оттам влязох в Морската градина. Изкарах долната ѝ част по буните, изкачих баира на Почивка с много добро темпо (после се оказа, че съм спрял на колко метра преди края на сегмента така, че скоро ще се срещнем пак да видим дали ме бива още.)
Прибрах се прилично изморен, а статистиките са следните:

 

И видео линк към relieve.cc със същия маршрут.

Деня продължи много приятно. В късния следобед тръгнахме към Добрич на кулинарен туризъм, а неделята бяхме в Тошево. Пътищата са добре почистени и приятни за каране.

На връщане спряхме до плажа между Кренево и Златни Пясъци. Водата беше кристална, мирише на море, а желанието ми да се гмурна беше силно.

Това беше пътвата ми тренировка от серията за “Подбалканското предизвикателство”.  87 км. за 4:20 часа и 858 м положителна денивелация. За подбалканското ще трябва да направя 380 км, под 20 часа и 3000+ метра положителна денивелация.
Ще бъде забавно.

 

Ето и обещаните снимки. Нямам под ръка image editor та са малко бавни за зареждане, ще ме извинявате. Compressor.io не свърши голяма работа.

Todo – да сменя галерията и да сложа описания на снимките.

25.01.2017

Тези дни преминаха основно в тестване и тренировки. Започнах интервалните тренировки и за сега съм много доволен.
Миналата седмица си счупих рекорда – за 60 минутно каране направих 33.6 км. Да видим като се пооправи времето на шосе какви ще са ми резултатите.

In other news вече имаме организацията по най-голямото ми годишно приключение – “Подбалканско предизвикателство” – София – Варна за под 20 часа. Ще е трудно и ще боли, 20 часа ще въртим с малко почивки за храна и вода, но съм супер надъхан да го направя. Ще се видим в София на 17 Юни.