Tagбягане

Денят в който се пречупих – Коджа Кая – 25 км. планинско бягане

Има дни в които човек иска да умре. И такива в които няма сили да го пожелае.

На Гергьовден симпатягите от iRun.bg организираха горско бягане в източна Стара Планина, село Билка, което по снимките изглеждаше епично, а панорамите бяха умопомрачителни. Реших да участвам почти веднага след като отвориха записванията по няколко причини, които съм писал неведнъж и тук:

  • Искам да знам колко мога и кога ще се пречупя;
  • Искам да изляза и да дишам чист въздух с пълни дробове и да направя това, което някои наричат невъзможно;
  • Да вляза във форма.

 

Преди бягането имах два lifetime events – 500 км. на колелото за два дни и QA: Challenge Accepted и сякаш не ми остана време да мисля за Коджа Кая. Но искам или не дойде и то със силата на нещо, което човек отдавна се е опитвал да сложи в по-долния шкаф и го намира прекалено късно. Докато се настроя вече бях на старта, казахме си чао със Златина и поех с реката от хора, щеки и усмивки по стръмния склон на село Билка по посока връх Коджа Кая.

Разказа ще е кратък (за разлика от този за първия ми дуатлон). Времената се измерваха в броя чешми, които преминавахме и контроли покрай тях, нямаше подкрепителни пунктове. Аз бях подкрепен с:

  • 1.5 л. вода във воден резервоар в раницата;
  • 4 гелчета;
  • 2 вафли;
  • 4-5 кофеинови бонбонки.

 

Максималното време за 25 км. бягане беше 6 часа със старт от 10:00 часа и финал не по-късно от 16:00 часа.

Не успях.

И все пак ще ви доразкажа. Първия път, когато рухнах беше на около 5 км. от старта. Тогава бързото темпо при изкачването на Коджа Кая и изключително горещото време си казаха думата прекалено бързо. Вървях с неравномерна скорост, тоест бавно, после притичвах и пак бавно, което допълнително ме прецака. От колоезденето знам как да се справям с такива ситуации и успях, макар да ми костваше много. Започнах да анализирам защо така стана – храна, вода, тонус, пулс уж бяха в норма.

Продължих. Пункт втори мина с втора стена* при стръмното спускане. Бедрата ми не издържаха и започнаха да се огъват от прекомерното натоварване. Продължавах да се опитвам да бия математиката за да измисля как да успея да финиширам в контролно време. 

Не успях.

1400 метра вертикална денивелация по целия маршрут се равнява на малко над 460 етажен блок (при средна височина от 3 метра включително плочата на пода и тавана).

Обяд е. Всичко започва да боли повече от обикновено, слънцето подигравателно ме гледа как се влача по баирите. Трета стена. Стоварвам се тежко на земята, отпивам от водата в раницата и започвам да смятам – калории, температура и колко вода съм изпил. Увеличих приема на храна от 60 минути на през 45, а водата – почти два пъти по-често на по-малки порции.

Боли.

Станах насила и започнах да се влача по баирите. И тогава дойде онова полурелигиозно усещане за лекота и сила. Прикапаха първите капки дъжд. Сложих си телефона във водозащитен плик и тръгнах смело напред. Тогава трябваше да се досетя, че делюзията не е породена от дъжда, а от последния сигнал с който тялото ми каза, че ще последва още една стена и този път няма да мога да я прескоча.

Седемнайсти километър. Изкачването ще започне всеки момент. Остават ми 7 километра, които без значение през какви баири мина с колелото ще ги изкарам за минути. В бягането е различно. Там боли повече, колкото повече крачки се натрупват толкова повече натежават на душата и очакваш скоро да се скърши.

Пристигнах до предпоследната контрола. Казаха ми, че има чешма на около 200 метра в страни, запътих се натам и ето, че света започна да се пълни с цветове и аромати отново. Имаше огромна чешма с чудовищен дебит. Напълних вода, измих лицето, но не издържах и влязах в нея. До колената. Усещането беше нещо средно между болка и най-хубавото чувство на света.

Тръгнах нагоре. Три часа и половина катерих най-абсурдния връх, който съм катерил някога. Болеше, беше нечестно стръмно, заваля дъжд и температурите паднаха с няколко градуса. Спирах на всяка трета крачка. Болеше като дишах, като стъпвах, като спирах, дори като си движех врата.

Три часа и половина ми отне да изкача връх, който беше покорен предния ден за рекордните 23 минути.

Бързах, но не можех повече. Физически и психически не можех. Нещото в мен се счупи и спрях. Нямах нито желание, нито сила да продължа нататък. Това, което не можах да строша през над 12 000 км. на колело последните 3 години, всичките лекции на които съм бил на ръба, всички неща в личен план. Нищо не беше ме пречупило. Дори и 30-те часа колоездене. Нищо. Освен една купчина камъни и 6 часа бягане. Почувствах се унижен, че съм позволил да стигна до тук. И исках да умра. По философския начин, сигурно, не знам. Исках да легна, да затворя очи и да се събудя в нас. Искаше ми се никога да не бях искал да се запиша, никога да не бях губил. Никога, никога.

Тогава се срещнахме с Ники Томов, питах го колко е часа и той ми каза – “16:00, защо?”. И се случиха две неща, които винаги се случват по каналния ред когато стане време да съм на място на което не съм:

  1. “Изгубих” си казах. На часове от финала съм, бягах часове, боли;
  2. “Спечелих” си казах толкова тихо, че да не ме чуе никой. Най-накрая съм свободен от часовника, от финала. Вече мога да спра, да си почина и да приключа когато поискам.

Просветляващото чувство с философията на бревета (велосипедно каране на дълги разстояния, обикновено от 200 до 1200 км БЕЗ състезателен характер), който винаги е казвал, че не е нужно да се състезаваш с другите, а само със себе си. И че никога състезанията не са ме интересували. Всъщност се опитвам да надвия себе си и онзи около 1400 грама между слепоочията ми и никой друг.

Ако трябва да съм честен дори и да бях на финиша 30 минути по-рано сигурно щях да се спра и да изчакам някой да финишираме заедно. В духа на бревета, в духа на човешкото, а не освирепялото състезателно темпо. Не бях там за това.

Бях отново на върха на Коджа Кая. Този път той ме покори. Настани се с цялото си величие и тежест удобно в мен и пречупи нещо, което доскоро смятах, че ще е много по-трудно за чупене. Застоя се, огледа се и запечата в мен няколко невероятни гледки, дъжд и желанието да разкажа тази история на вас.

Последва крайно болезнено едночасово слизане и финал.

На 300-400 метра от финала хора започнаха да ръкопляскат, да свирят и да окуражават, обявиха ми номера (261, нали помните?) и … финиширах.

На 2 крачки зад финала ме чакаше Златина. Отпуснах се на нея и се разплаках.

Другата година ще се видим пак, Коджа Кая.

 

И нещо извън разказа – организацията, провеждането, маркировката и всичко беше на толкова високо ниво, че не знам как е възможно без спонсори и само на такси за участие да се случи нещо толкова красиво, организирано, добре популялизирано и технически над високите ми очаквания (например интеграцията с race-tracking.org и следенето в реално време на участниците).
Вие, добри хора, сте страхотни.

Можете да видите всичките снимки от събитието в тяхната страница.

 

Note – този тип бягане с голяма денивелация се нарича skyrunning, сметката за етажите е правилна (1400/3 с малко отклонение от 6.66 за да охладя емоциите на стоителните експерти относно стандартите в строителството) и да – и ти можеш да го направиш. Не е невъзможно за един сравнително обездвижен 100 килограмов QA (да, салих 5 кила последните месец и нещо, йес!). За техническите хора – средния ми пулс е 150, максималния – 180. В петте HR зони съм както следва:

  • Zone 5: 4% (най-висок пулс)
  • Zone 4: 57%
  • Zone 3: 28%
  • Zone 2: 11%
  • Zone 1: 0% (най-нисък пулс)

Първо бягане за годината – 10км – checked

Преди няколко седмици разбрах, че Dentaprime ще организират масово бягане в Морска Градина и решихме да участваме със Злати – аз на 10 км, тя на 5 км.

И двамата приключихме, а впечателенията ни са доста добри. Организацията, маршрута, маркировката бяха на добро ниво и имаше даже идея за пейсъри, която не се получи много добре.

Имаше супер много хора, които участваха. Според moreto.net са участвали над 500 човека, което би трябвало да е най-масовото събиране провеждано изобщо във Варна.

Аз финиширах на общо 153 място (от 181 финиширали!) с време от 01:08:30, а за Злати още явно не са излезли резултатите.

Резултатите можете да видите тук.

 

Снимки май няма да качвам, че сигурно бях най-дебелия от бягащите :D 

My year in sport 2017

Тази година започна силно и приключи като издут наполовина балон. Последните почти 4 месеца не съм карал/тичал и това ще е една от целите ми за следващата година.

2017 година в цифри:

  • Колоездене:
    • Средно колоездачно разстояние на тренировка – 32 км;
    • Най-дълго каране – 219 км (Велико Търново – Казанлък – вр. Шипка – Велико Търново);
    • 84 пъти съм подобрявал личните си рекорди;
    • Обща дистанция – 3780 км (не съм карал последните 4 месеца от годината);
    • Общо 197 часа прекарани в колоездачни тренировки;
    • 135 карания;
    • 2 бревета – първия го изкарах за под 10 часа за 200 км, а следващия ден на 300 км. се провалих и минах едва половината. Оказа се, че все пак не съм чак толкова fit колкото си мислих и 500 км. за два дни са прекалено;
    • Карах 3-4 пъти MTB преди и по време на двата дуатлона. Със сигурност се чувствам доста по-уверен от първия си дуатлон, който беше екшън и половина, но все пак не мисля, че това е нещото за мен.
  • Бягане:
    • 68.4 км бягане от които 23 км. в две карания на два дуатлона;
    • Направих най-бързите си 5 км до сега за 26 минути за което писах.

 

Тук можете да видите и видеото, което ми генерира Strava.

Цели за следващата година:

  • Да участвам и изкарам в контролното време Дунав Ултра
    • Малко повече информация – бях одобрен за участие в Дунав Ултра 2017, но започнах нова работа и везните наклониха към работата. Следващата година силно се надявам да успея да участвам.
  • Тази година исках да направя 5000 км. на колелото от които направих под 4к. Ако бях продължил с каранията може би щях да ги направя. През 2018 г. ще гоня поне 5000 км. (което е 14 км средно на ден) като ще гледам да се концентрирам върху бреветите (200 км +300 км + (евентуално) 600км );
  • Ще изкарам първия си маратон (42.195 км.). Да, знам, дебел съм. И не – няма да се оставя така. Целта ми ще е да изкарам един пълен маратон в контролното време като вероятно ще се пусна и на един half-marathon да видя как се движа;
  • Имам една крайно извратена мечта и тя е да се пусна на триатлон, но не съм сигурен, че ще успея да се подготвя за една година.

Ком-Емине с нови колоездачни и вело рекорди за скоростно преминаване

Антония Григорова пробяга епичния и най-дълъг пешеходен маршрут в България Ком-Емине изминавайки 600-километровото трасе по билото на Стара планина за 5 дни, 22 часа и 55 минути.

Четири дни по-късно тръгва и Борислав Йорданов и прави абсолютен рекорд по скоростно изминаване на същото трасе, но с колело – за невероятните 3 дни, 9 часа и 1 минута.

Още двама нечовеци са на същия терен, гонейки своите дяволи – Божидар Антонов с бягане и човекът, който сдъвква и изплюва общоприетите норми – Любомир Палакарчев, който е на 64 и бягането му е целия живот.

Чувствам се горд, че живея в това време, чувствам се горд, че спорта при нас продъфтява и живот и се популяризира повече и повече.

 

 

Жив съм!

Новините една по една:

  • Жив съм.
  • Смених работата. Да – така се получи, не – нямах проблеми с предишния работодател, да – коректен беше до последно, да – новия за момента е много обещаващ (проект/работодател/условия), да – ще пиша, но по-натам повече и къде;
  • На ръба съм да стана 93 кг. Нещо, което тялото ми не е виждало от няколко години;
  • Тренирам, да. И постигам учудващи резултати. Е – маршрута ми е еднообразен, но пък за сметка на това с почти всяко каране успявам да науча по нещо ново, да си слушам тялото повече, както и велосипеда. Все по-често се случва да доближа 30 км/ч средна скорост за 30 км, а преди няколко дни карах в равна Добруджа (Генерал Тошево – Крушари – Генерал Тошево) като се изкъртих от каране (практически беше ТТ през цялото време) със средна скорост от 29 км/ч за 90 км. Скандално каране беше плюс малко допинг от черешите по пътя;
  • Започнах по-често да бягам – може да е веднъж седмично/на две седмици, но май се очертава тенденция. Скоро направих традиционните 5km run за 5.05 min/km , което беше най-бързото ми бягане до момента. Това не може да се каже обаче за благотворителното бягане, което направих последния уикенд, но пък имаше интересни моменти;
  • Продавам си колелото. Да – ще изневеря на стоманата и Dura-Ace-а, да – сигурно ще мина на карбон, да, да – знам. Ето и линк към обявата. Много се надявам да попадне в ръцете на ценител и да го кара още много километри;
  • Ще съм в София на командировка две седмици така, че който ми чете блога и иска да се видим да пише – ще имам достатъчно време след работа за биричка :) И да – ще си нося колелото и живот и здраве ще покараме с Пешо, Велосити и още сума ти народ. Ще е епично.
  • Днес разбрах каква е разликата между == и === в JS – просто второто сравнява освен по value и по тип.

Най-бързото ми 5 км бягане до сега

Да, бягам. Не – не е редовно, но бягам по поводи.

Този път повода беше 5kmrun на който отидохме със Злати. Малко се замотахме с организацията и отидохме 2 минути преди старта още сънени.

Този път бях решен да не правя 10 минути за километър, както беше слез мощното ми изтощение на дуатлона по-рано този месец и се закачих за една групича с хора, които със сигурност бяха извън моето темпо. И така приключих петте си километра със спринт и общо 25.59 минути и средно 5:05 минути за километър.

Ключа към този мой микроуспех беше в това да имам пейсър, който да ми определя темпото вместо мен и да бяга с не повече от 15-20% извън моите възможности.

Оказа се възможно.

 

Strava статистика за запалените можете да видите тук, а снимки – тук.

 

10.02.2017

Петък е, петък е, крещеше черния дроб…

Снощи реших най-накрая да изляза и да побягам малко. Като се навлякох изглеждах на нещо средно между дебелия дядо Коледа + елена му. Тръгнах от Севастопол по долната част на морската градина, после през Почивка (шибания баир пак ме остави без въздух!), после по черните касъци до свлачището, през Станчовата алея, ФК и Севастопол. Точно 8 км за един час. Следващия път – повече. В strava профила ми можете да видите и маршрута + две размазани снимки на пустата морска градина.

 

Днес стана ясно, че ще говоря на WordPress meet-up Varna за “Security testing of WordPress”. Който му е интересно да заповяда.
Ще си говорим за сигурността в платформата и за системна сигурност също. Така или иначе имам мераци да направя едни тестове на nedko.info свързани с bruteforce заплахи така, че ще имам и готов материал до тогава.
Ще покажа и няколко инструмента за self-diagnostic на WP и Do and Don’t. Ако на някой му е интересно нещо повече може да драснете един коментар.
Освен това ме поканиха на Cloud Conf 2017, което е сериозно събитие за cloud development/cloud engineering. Темата най-вероятно ще е за 2FA, но ще пиша повече като има развитие.

 

Очертава се вълнуваща лекционна 2017 година.

In other news: